Жан-Жак Русо (1712 – 1778)
Жан-Жак Русо - снимка Уикипедия
Като дете бъдещият философ израства с класиците на латинската литература и академичните книги. Още от малък се отличава с интелигентност и по настояване на баща си се запознава с биографиите на известни личности.
През 1722 година, когато Жан-Жак е едва 10-годишен, ситуацията на семейството драстично се променя. Поради кредитни проблеми и съдебно дело с един богат земевладелец, баща му е принуден да напусне Женева. Жан-Жак е поверен на своя вуйчо, протестантския пастор Габриел Бернар. Заедно със своя братовчед той прекарва две години в протестантски пансион близо до френската граница. Тук те се занимават предимно с математика и рисуване. Дълбоко развълнуван от религиозните служби, за известно време Русо мечтаел да стане пастор.
След пансиона Жан-Жак Русо е изпратен да чиракува при един съдебен служител, а на следващата година изучава занаята на гравьор. До 1724 година, заедно със своя братовчед, прекарва известно време в къщата на калвиниста Ламберсер. След завръщането си работи като чирак-часовникар, лакей, гравьор, възпитател, учител по музика, чиновник, секретар и композитор. Но той имал много нестабилен характер и страдал от мания за преследване. 16-годишен напуска родния си град.
Католическият свещеник Беноа дьо Понвер го препоръчва на баронесата Франсоаз-Луиз де Варен, която ще окаже значително влияние върху целия по-нататъшен живот на Русо. Привлекателната млада аристократка е само с тринадесет години по-възрастна от него. Като новопокръстена католичка тя се ползва с покровителството на църквата. През 1729 година Русо се премества в Анеси, за да бъде обучаван от благородничката. Тя го научава как да говори на езика на образованите хора и на изисканите маниери в светското общество. По нейно настояване Жан-Жак Русо приема католицизма и губи женевското си гражданство. Но наред с това 29-годишната жена е напълно лишена от морални принципи и връзката им оказва пагубно влияние върху Русо.
В резултат на инцидент с химични вещества, Русо претърпява инцидент с очите, поради което се налага да се лекува в Монпелие. След завръщането си в началото на 1732 година, става един от любовниците на Мадам дьо Варен. Остава да живее с нея до пролетта на 1739 година. На 27 години заминава за Лион, където работи като учител в дома на семейство Мабли – обучава техния син Габриел Боне де Мабли. Три години по-късно става секретар на новия посланик във Венеция.
През есента на 1745 година 33-годишният Русо се завръща в Париж под фалшивото име “Рено”. Започва връзка с младото селско и неграмотно момиче Терез Льо Васьор, която ще продължи за цял живот. Двадесет години по-късно те сключват брак (1768). Имат пет деца, които поради липса на средства изпращат в сиропиталище.
По време на пребиваването си в Женева през 1754 година, където го посрещат с големи тържества, Русо е изявява желание да получи изгубеното право на женевско гражданство и отново се присъединява към калвинизма. По-късно обаче обвинява калвинисткото духовенство в отстъпление от духа на реформацията.
По време на престоя си в Париж Русо установява контакти и се сприятелява с редица интелектуалци, сред които Волтер, Дидро, Д’Аламбер, Рамо, Мабли и други френски просветители. Започва създаването на своите произведения. В края на 1749 година заедно с Дидро работи по Енциклопедията, за която той пише 390 статии, главно за теория на музиката. Продължава да пише до края на живота си.
Основните философски произведения на Русо, в които са изложени неговите обществени и политически идеи са са романът му “Емил или За възпитанието” и “Жюли или Новата Елоиза”. Автобиографичните му произведения са сред първите примери за новопоявилото се в края на XVIII век течение на сентиментализъм или “Века на чувствителността”. Силно влияние върху политическото и обществено съзнание оказват “Размисли върху произхода на неравенството” и “За обществения договор” (1762). Наред с това той създава комичната опера и театралната мелодрама като нови театрални жанрове.
Въпреки че се чувствал неловко поради липсата на добро възпитание в детството си, Русо знаел цената си. Жадувал за славата на литератор и философ и страдал много поради трудностите, които срещал по пътя на своята реализация. Всичко се усложнявало поради вроденото му подозрение, плахост и самолюбие, като за всичко това обаче той проклинал обществото. Неговите изказвания за собствения му талант, за достойнствата на съчиненията му и за всемирната му слава обаче бледнеят пред суетата и гордостта му. Необяснимо е как един така самовлюбен егоист става красноречив проповедник на любовта към отделния човек и към човечеството.
Според Жан-Жак Русо страданието е навсякъде в света. То е първият урок на живота и се съдържа в цялата човешка история. Тази чувствителност към страданието и болезнена отзивчивост към засегнатите от него, е състраданието. Русо прави страданието и състраданието повратна точка в развитието на културата. Слабостите и недостатъците на неговия характер, както и превратностите на съдбата, получават историческо значение, като го научават да бъде състрадателен. Състраданието е в противоречие с разума, така както изпълнени с противоречия са личността, поведението и възгледите на Русо. Колкото и да е парадоксално, той обявява влиянието на науката и на изкуството за вредно, но търси в тях психическо спокойствие и слава, обвинява театъра, но пише за него.
Жан-Жак Русо е най-влиятелният представител на най-революционната фаза на Просвещението. Социално-философските му възгледи са отразени в неговите трактати. За него е изключително важно философското и социалното изследване на причините за човешкото неравенство. Израснал в постоянен контакт с природата, той призовава към връщане към нея и към природосъобразен начин на живот, както и към даване на израз на вътрешните чувства. Теориите на Русо по-късно оказват влияние върху романтизма.
Русо умира от сърдечен удар на 66-годишна възраст, сутринта на 2 юли 1778 година в Ерменонвил, близо до Париж. Погребан е в Поплие Ил Де. След смъртта си е обявен за национален герой. Шестнадесет години по-късно, по време на революцията, тленните му останки са пренесени в Пантеона (1794). Като че ли по ирония на съдбата те са разположени в близост до останките на неговия враг – Волтер.
